Кабинетът на директора

Кабинетът на директора беше най-големия, най-просторния и най-интересния кабинет в цялото училище. Голяма катедра, отрупана с всякакви данни, бележки, записки и писма, се намираше в единия край. Зад нея имаше елегантен стол, доколкото може да бъде елегантен един стол, а срещу нея - три не по-малко удобни , но по простички столове. Под единия от многото прозорци имаше удобно канапе, до което кротко си стоеше малка масичка с ваза с цветя. На пода се мъдреше килим, който много напомняше кожата на тигър.
От другата страна пък имаше огромна библиотека, отрупана с всякакви книги, подредени по категории.

Да, определено трябваше да се срещне с нея. Първо - за да се запознаят и второ, за да обсъдят нещата относно училището.
Една сянка се зададе от ъгъла на първия етаж. След сянката изникна високо мъжко тяло, в разцвета на силите си.
Мъжът се спря пред вратата на директорския кабинет. На голямата абаносова врата висеше малка табелка с надпис "Директорски кабинет', нищо повече. Мъжът се усмихна на себе си и вдигна ръка.
"Време е! "
Почука...
Първоначално никой не му отговори. Преподавателят се учуди дали Лана го е чула. Вдигна ръка, за да удари още веднъж.
- Влез! - уморен женски глас се обади. Проф. Коле натисна дръжката на вратата и се озова в един по-различен свят.

Лана седеше на удобния си стол, държейки чаша горещо кафе, и мислеше. За какво бе дала всичките си средства и усилия за отварянето на училището? Може би беше сгрешила. Всички тези безсънни нощи, по време на които си беше блъскала главата , в опит да намери някакъв начин за нещо ново, нещо по-различни. А сега какво? Учениците напускаха един след друг, преподавателите постоянно мърмореха и също си отиваха. До един.
На вратата се почука и това я върна в реалността. Промълви едно "Влез" и се облегна назад. Кой знае кой беше...
Наистина се учуди, когато в кабинета и влезе новия зам. директор.
- Добър ден! - поздрави учтиво той, а Лана посочи с ръка към канапето насреща си.
- С какво мога да ви бъда полезна? - вдигна вежди жената, а после сепнато добави - Чаша кафе? Или чай?
- Кафе , моля! - кимна мъжът и се настани срещу нея.

След миг вече държеше чаша кафе. Дъглас с интерес разгледа жената срещу себе си. Изглеждаше толкова крехка и нежна и мила.... и решена да постигне целите си. На колко ли беше?
Тръсна глава, опитвайки се да прогони тези мисли от главата си. "Дошъл си на работа! " - напомни си той.
- И? - Лана го погледна с дълбокия си поглед. Това го обърка. Защо?
- Всъщност като зам. директор исках да поговоря с вас за...- Лана го прекъсна преуморена
- Ако сте дошли да ми съобщите, че смятате да напуснете - свободен сте да го направите, колкото и да не ми се иска - тя го погледна и леко се изчерви. А Коле се усмихна. Хареса му руменината пълзнала по страните и.
- Всъщност съм тук заради учениците. А иначе не бих желал да напускам.

Лана леко се изчерви. Напрежението си беше казало думата. Но все пак трябваше да устои.
- Ъ - леко неловко започна директорката - Сигурно имате впредвид, че учениците бързо се отписват? - Коле кимна. Лана неволно се усмихна - И каква смятате че е причината.
Дъглас поклати леко глава. Приглади коса назад и със спокоен глас започна:
- Както вие най-добре знаете, училището е ново и все още всеки тук е неориентиран, така да се каже. - Лана го изгледа леко учудено и си позволи да го прекъсне.
- Това го знае всеки, професоре. И аз съм ви назначила тук да ми помагате, а не да ми наливате разум в главата, нали?
- Да, но все пак вие сте толкова млада и ... смея да твърдя неопитна. Докато аз например съм бил заместник директор и в мъгълско училище. - леко я скастри Коле. Лана започна да се дразни.
- Не мисля, че съм загубила много, като не съм била директор. - очите и хвърляха гневни пламъчета.
- Аз не съм твърдял че сте загубили нещо - леко се подсмихна Коле. Лана кипна и се изправи.
- Слушайте какво г-н Коле! Ако смятате да ми държите каквато и да била сметка, за каквото и да било - по-добре си съберете багажа и напуснете училището. За пореден път ви казвам - тук аз съм директора, не вие! Това че бяхте назначен за зам. директор не означава че имате право да оспорвате мнението ми!
Кемпбъл го изгледа за последен път и посочи вратата.

- Госпожице Кемпбъл, не съм имал впредвид нищо такова - спокойно отвърна на нападките професор Коле. - Исках да ви предложа помощта си!
Лана обаче само поклати глава. "Да му се не видяло, толкова е твърдоглава".
Дъг помисли малко и се изправи.
- Имам работа, която ме чака, благодаря за отделеното внимание - след което стана и се запъти към вратата...

- Дъглас? - гласът и беше тих, изпълнен със съжаление и разочарование. Мъжът се спря, после бавно се обърна.
- Да?
- Ами... - Лана виновно се усмихна. После бавно заобиколи бюрото. - може би прибързах. Навярно не трябваше така да те нападам.
- Всъщност - Лана веднага прекъсна колегата си.
- Всъщност сега си единствения човек, на който мога да разчитам! И те моля, не напускай! Не трябваше да казвам онези думи.

- беше ядосана, разбирам те! - кимна Коле и направи няколко крачки към жената. Сините и очи го омайваха. Още една крачка.
- Благодаря че ме разбираш - Лана отстъпи крачка назад, а хармонията която бе настъпила за момент се изпари.
Дъглас леко зашеметен се обърна към вратата.
- ВВреме е да тръгвам - сухо каза той и не дочака Лана да му отговори. Просто излезе.

По поляните около училището се стелеше сребърна мъгла. Тя покриваше всичко като бял плащ и изглеждаше, като че ли дошла от друг свят. Дърветата бяха някак умърлушени и свели клоните си към сивкавата земя. София гледаше през прозореца и се наслаждаваше на гледката. Момичето обожаваше мъглата - имаше чувството, че там я очаква нещо ново и вълнуващо, което е мистериозно и потайно колкото старата гора окло училището. Стейлтън въздъхна и въздишката й се отпечата на прозореца под формата на красиви непознати цветя, които обаче веднага изчезнаха прогонени от пролетния хлад, който се беше вкопчил като див звяр в прозореца. Момичето чакаше пред кабинета от доста време, защото директорката водеше някакъв важен разговор с проф. Коле. София не искаше да ги безпокои и реши да изчака в коридора пред стаята, докато си свършат разговора. Тя чувстваше някакъв респект към по-възрастните от нея и й се струваше доста невъзпитано и неучтиво от нейна страна да ги безпокои със собствените си дребни проблеми. София беше седнала на едно удобно кадифено канапе, което по нейно мнение беше прекрасно. Докато чакаше, тя разглеждаше стаята и се дивеше на прекрасните картини поставени по стените. Някои бяха просто портрети на красиви и могъщи вълшебници, а други красиви пейзажи, които придаваха на стаята някакво усещане за простор. Красивите тапети, които обгръщаха всички стени бяха наистина удивителни - в тях София виждаше и цветове на радост и печал. Докато се наслаждаваше на цялото това изящество момичето чу, че гласовете в стаята се повишават и си помисли "Какво ли става?", но после бързо прогони натпрапчивата мисъл от главата си и погледна към едно картина. От стаята на проф. Кемпбъл се чуха стъпки. Внезапно София запуши с ръце ушите си и въпреки нежеланието й в съзнанието й изникнаха сцени изпълнени с болка. Тя като че ли отново видя директорката на сиропиталището как влиза и започва да я бие с пръчката. Отново чу обидните думи, които не й даваха мира. Момичето стана разтреперано и реши да влезе на всяка цена в кабинета, за да прогони ужасните спомени. Тъкмо посягаше нерешително към дръжката на вратата, когато от кабинета излезе професор Коле. Той не я погледна, но тя разбра, че нещо го е развълнувало. София хвърли последен поглед на картините и почука плахо на вратата.
-Да! - от вътре се чу гласа на Кемпбъл.
На момичето й се стори, че и директорката е развълнувана и плахо влезе в стаята. Не искаше да я смущава и въобще не би дошла ако знаеше, че ще попадне в такава деликатна ситуация. Докато пристъпяше по мекия килим София усети някакво чувство за уют. Стаята беше наистина прекрасна, а картините бяха още по-красиви от тези отвън. Погледа на момичето потъмня от завръщащия се спомен, но тя тръсна глава и погледна за миг през прозореца. Мъглата я успокои и София промълви несигурно:
-Здравейте, професоре. Ако съм дошла в неподходящ момент мога да си тръгна. Въпросът ми не е толкова наложителен.

Лана погледна към момичето срещу себе си и се насили да се усмихне. "Не трябва да занимавам околните, и още по-малко , учениците със своите проблеми..." Ох, колко проблеми имаше за разрешаване, колко неща беше пропуснала да каже, колко време беше загубила в лутане...
- Не, София, не представлява никакъв проблем. Ако желаеш седни - жената посочи единия от столовете срещу себе си. Момичето охотно се съгласи и се настани удобно.
- А сега, преди да ми споделиш какво те тревожи... - Лана взе пръчката си... - Чаша чай или горещ шоколад?

Момичето забеляза внезапната промяна у Директорката, но се престори, че е съсредоточена в избора си между чай или шоколад.
-Ако може шоколад, но да е кафяв. Белия нещо не ми допада.
-Заповядай - каза Кемпбъл и измагьоса една голяма чаша пълна с изкусителната напитка.
-Благодаря - отвърна София и отпи една глътка от ароматната течност.
Прекрасния мирис я върна назад във времето, когато една от жените, които взимаха сираци при себе си за празниците, й бше направила подобна чаша шоколад и й беше разказвала приказки. София остави чашата на бюрото на директорката и спомена се стопи като сутринната мъгла, която честа покриваше полята около замъка.
-Всъщност дойдох да ви питам нещо и да достигнем до някакво решение. - София направи пауза, за да формулира изречението си по-добре. - Тъй като останах с много малко пари в трезора бих искара да ви попитам как мога да добавя още. Искам да кажа ако мога да помагам с нещо в училище и да получавам скромно възнаграждение.
Лана изгреда невярващо момичето, което й говореше така открито.
-Мечтата ми е да си купя бърза метра за куидича, но тъй като нямам в момента налични средства реших, че ако започна да събирам може и да успея...

Директорката се учуди твърде много на молбата на момичето. Няколко секунди гледа детето срещу себе си, после внезапно се изправи и направи няколко крачки из стаята. Какво можеше да направи ? Имаше толкова власт, а сега се чувстваше безпомощна. Знаеше толкова много, а сега знанията не и помагаха.
- Имаш нужда от пари, така ли? - момичето кимна. Лана приглади с ръка косата си и отново седна на стола. Измагьоса си една нова чаша кафе и отпи, като внимателно гледаше първокурсничката срещу себе си.
Изминаха няколко минути, през които Кемпбъл мислеше как трябва да постъпи най-добре. "Та тя е само дете - каква работа може да върши едно 11 годишно хлапе?".
- С какво мога да помагам в училище? - повтори същото това дете, гледайки в очите младата преподавателка. Лана промълви тихо
- Ами, София, аз не мога да те "назнача" на каквато и да било длъжност в училище, понеже нямаш навършени 16 години. - отпи отново. - Министерството изрично забрани...
Спелтън наведе глава. Явно нямаше да има възможността да си купи новата метла. Тъкмо смяташе да се изправи и да си отиде, когато директорката замислено добави:
- Но все пак има възможност да припечелиш някой галеон.... Като например конкурс?!

В този момент София се спря. Преди малко Кемпбъл й беше "подрязала" крилцата, но сега й даваше нов шанс. Момичето се обърна окуражено и погледна весели директорката. Имаше чевството, че ще се задави от радост. Значи все пак щеше да има шанса да си купи метла.
-Разбира се, как не се бях сетила. За жалост пропуснах конкурса за отвари, за което сега наистина съжалявам, но ви обещавам, че ако проведете някой нов ще участвам. Моля ви, направете го заради мен. Може да се включат и други и да бъде интересно. Моля ви! - София говореше бързо и лана можеше да усети въодушевлението в гласа й.
София гледаше с грейнали очи жената и се усмихваше ту виновно, ту умолително.

Лана се усмихна уморено. През ума и преминаха цели бури от мисли. Имаше нужда от нещо ново, нещо различно. Замисли се дълбоко. Вече имаше конкурс за отвари. отвари вече не и трябваха. Но имаше нещо , от което имаше нужда.
- Всъщност ще има конкурс, да! - жената кимна и погледна към София. Момичето се беше усмихнало и изглеждаше много щастливо. Отново седна на стола и отпи от горещия шоколад.
- За какво? - зададе въпроса си детето. В невинните детски очи се четеше любопитство. Директорката неволно се усмихна.
- Ще видиш след 15 минути на таблото за обяви. Нещо друго?
Вдигна вежди в очакване и се облегна назад.

София преливаше от различни чувства - радост, страх от неизвестното и някаква странна привързаност към тази жена, която се беше съгласила да й помогне.
-Ами искам само да ви благодаря. Наистина сте много добра.
София се усмихна и се запъти към вратата. Толкова се радваше, може би щеше да изпълни мечтата си - единствената, която някога я беше грабвала изцяло. Момичето се запъти към вратата с танцувална стъпка и на излизане точно преди да затвори каза:
-Благодаря ви, че ми дадохте някаква надежда. Такова нещо никой не е правил за мен от както се помня.
Стейлтън се изчерви и бързо затвори вратата. Спря се като омагьосана пред картините на входа и прошепна:
-Сега вече, няма да ми го отнемеш!
После се затича към таблото и седна на една пейка чакайки съобщението за конкурса.